Пикадили Съркъс

- Чао тате благодаря че ме докара - казах на баща си
- Чао принцесо - отговори ми и намигна - Да се пазиш! Доплъни и се засмя приятелски
- Добре татко - отговорих му и също се засмях. Аудито на баща ми потегли и аз останах сама. Реших да се порасходя , да хапна може дори и да гледам филм!Тръгнах към мола където обикновено ходя когато баща ми ме остави тук. Бръкнах в джоба да вида колко пари имам. Е киното отпада .. Имах само седем долара. Намръщих се. Влезох в мола и се запътих към Третия етаж. Изведнъж телефона звънна. Чудя се кой беше. Вдигнах
-Ало - казах тихичко аз - Кой се обажда?
- Ох принцсо извинявай забравих да ти дам пари - отговори от другата линий тъжно баща й. - АКо искаш ще дойда и ще ти дам!
- Не тате спокойно , имам достатъчно да ям - успокоих го. - Чао Вземи ме в шест!
-Добре , Чао и умната! - каза той и затвори.
Докато прибирах телефона си изведнъж се блъснах в някакво момче ...
- Извинявай - промърморих тихичко ...

Според "нормалните" хора, както се изрази баща ми, ученикът е длъжен да се обзаведе преди учебната година. Това минаваше изключително отегчително за мен и никога, ама никога не бях в настроение. Като бях малък, баща ми сам избираше дрехите и ми ги носеше вече изпрани, изгладени без етикети или някакъв друг отличителен знак на магазина. Но сега знаех, че ако дойде с мен само ще се ядосва. Бях станал претенциозен. Всичко, което взимах, трябваше да е удобно. Цветът и материята нямаха никакво значение. А за да намеря това нещо ми се налагаше доста да пообикалям.
Току що бях излезнал, когато пред мен мина някакво момиче и се сблъскахме. Нямах навика да гледам напред. Отнасях се в мислите си, забравях заобикалящият ме свят и накрая обвинявах другите - това е най-лесното нещо. Но тъй като тя се извини, прескочих наум частта, в която й казвам, че е глупава. Момичето в този случай нямаше вина. Но аз бях свикнал да я изкарвам дори от там, където я няма.
- Няма проблем. Сигурен съм, че аз ви блъснах, така че... съжалявам. - вдигнах очи към момичето и с изненада установих, че съм я виждал преди. Да, имаше познато лице... може би я бях виждал в Дания, но... не. - Извинявам се за въпроса, но не сме ли се виждали преди?
Може би я бях виждал по училище, но сега не се сещах. Щеше да е странно да попитам "Ти от Хогуортс ли си?", ако беше просто мъгъл.

След като момчето се извини го огледах на бързо. Останах изненадана , бях го виждала в Хогуортс! Изкушавах се да го питам дали учи в Хогуортс. Но ако бърках / а аз със сигорност бъркам! / щеше да е много неудобно. А и не исках да тръгвам да разказвам за живота и приключенията ми на мъгъл. В най-добрия случий щеше да ме помисли за някаква откачалка. А не исках точно той да си помисли че съм откачалка! Беше сладърк но все пак аз мислих всички момчета за сладки тъй че нямашеголяма разлика ... Исках да го питам " Хей магъосник ли си?" или пък " Не съм ли те виждала в Хогуортс? ". Е най-накрая реших да го питам:
- Извинявай .. Не съм ли те виждала в Хогоуртс? - казах плахо и очаквах най-лошото.

Оказах се прав, като никого до сега. Момичето попита за Хогуортс. Беше голямо училище с много курсове и предмети. Беше нормално да сме се виждали. Може би сме се и запознавали... някога. Имена забравях на секундата, така че нямаше смисъл да се опитвам да си припомня.
- Да, предполагам сме се виждали в Хогуортс... - отвърнах й накрая. Замислих се дали да я попитам за името или за курса. Но най-накрая реших друго. - От кой дом си?
Ако беше в Грифиндор шансът да сме се били запознали преди бе много по-голям. Но и да не беше, в училището се организираха празници. И това бе примерно място за запознанство, нали? Или пък въобще не се бяхме поздравявали. Поне не и досега.

Дияна се зарадва толкова много като разбра че не е сгрешила и е била права. Беше сигорна че го беше виждала. Обаче надали са се запознавали , поне тя не помни! Попринцип забравяше имена но на учители или духовете в Хогуортс не на ученици. Може би просто не и е направил голямо впечатление до сега. Но може би наистина го е била забравила. Искаше да го попита за име но реши че ще е прекалено грубо ако са се запознали и тя да му е забравила името. Ами курса? Не .. Ако беше от грифиндор сеедно казваше " Хей невидимия от кой курс си? От грифиндор ли?!? О и аз!" Колебаех се за да не нараня чуствата на момчето. Доката мълчах като някаква глупачка момчето ме беше попитало от кой дом съм.
- От грифиндор казвам се Дияна Гилбърт. - и докато го изричах се усмихнах с една типично моя усмивка - А ти от кой дом си?

Наоколо хората минаваха, подминаваха, спираха се и след това всички продължаваха. Никой не обръщаше внимание на другите. И това да се сблъскаш в някого и той да ти е ядосан, да хвърля неща по теб и каквото още можеше да измайстори мозъкът му в този момент, изглеждаше напълно нормално в този мъгълски свят. Но и аз не знам защо, момичето не се бе ядосало и вместо това ми отговаряше приятелски. Това би имало смисъл за нас, защото сме от едно училище, но другите не го знаеха. И все пак това ни най-малко ги интересуваше.
Тя се представи. Не, нищо не ми говореше. Както вече казах, имена не се задържат дълго в главата ми. След това ме попита нещо.
- Колко странно? Аз също съм от Грифиндор, но не помня да сме се засичали в общата стая. - засмях се при спомена за Хогуортс. Скоро всичко щеше да започне отново. Пазаруване, нови учебници, нови учители и все така старата стая, която нямах търпение да видя. Лятото бе минало добре, но исках по-скоро да се завърна.
- Аз съм Тайлър. - тъй като не се познавахме официално, протегнах ръка напред, за да се здрависаме. - Приятно ми е да се запознаем, Дияна.

Радваше се че е намерила човек от училището и то толкова близо до тях , но от друга страна беше малко измъчена че досега не е виждала момчето и чак сега се запознават. Та от пет години учи там и още не позмаваше момчето! Е вярно не обичаше много да се размотава около другите но все пак би го забелязала / не ме разбирайте погрешно / Момчето се представи. Казваше се Тайлър. Тайлър .. от грифиндор .. странно , не беше чувала името му досега. От това още повече се смути.
- Е как прекара лятото - попитах аз

Лятото. Чаках достатъчно дълго за него, а в същото време исках да не идва. Аз съм странен човек според повечето хора, които ме познават и няма да се учудя, ако не разберете това което казвам или правя. Дори понякога аз не си го разбирам. И все пак кой го интересува?!?
- Лятото ми беше добре. Прекарах известно време с баща си, който всъщност не ми е баща... - не знаех защо й казвам това. - Но както и да е, лятото винаги е хубаво.
Посочих й една съседна пейка. Аз нямах нищо за правене или поне нямах нещо неотложно. Работите и утре можех да ги купя. А и този път щях да имам едно много по-добро оправдание от миналия. Тогава беше виновен трафикът доколкото си спомням тогавашната си лъжа.
- Как беше твоето лято?

А моето лято .. Беше смесица на ужасно и катастрофално може би ужасално! Точно така. Ужасално. Майка ми все ми правеше намеци за това че не съм отишла в Бобатон а съм решила да ходя в "дупката" Хогуортс. Баба ми се цупи а дядо ми вика че съм най-големия провал на майка ми. Само баща ми беше нормален в семейството. Той е ходил в Хогуортс и се гордее че и аз съм приета там. През повечето време си седях сама в стаята разревана от поредната обида на баща ми и намеците на майка ми. Само баща ми ме крепеше да не избягам от смотаната дупка. Мразех майка си дядо си и баба си. Но не можех да му го кажа. Не съм казвала на никой от Хогуортс.
- Ами .. мина добре - излъгах аз което беше напълно очевидно - съжелявам за баща ти ..